"Отклонение"
"Независимо от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание".
Блага Димитрова
„Отклонение“ е сред най-обичаните романи на незабравимата българска писателка Блага Димитрова; написан е през 1967 г. С тази книга тя за пореден път успява да ни разкрие любовта във всичките ѝ форми и измерения, независимо от това дали ни носи радост, тъга или разочарование.
„Отклонение“ е история за невъзможността влюбените да се завърнат в миналото и да изживеят любовта си. Единственото, което им остава, е горчилката по неизживяното и истината, че „В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото“. А онези десет дни стават цял живот, но в друг, паралелен свят…
Чакай! Къде си хукнал? Гони ли те някой? Ти ли гониш някого или нещо? Толкова ли е неотложно? Заслужава ли си? Ще пропадне ли светът, ако го изтървеш? Не изпущаш ли нещо друго, по-важно? Растящата бързина те носи с подсвиркване, сякаш те взема на подбив. А ти не чуваш насмешката й. Летиш, за да стигнеш по-скоро. Докъде? Има ли нещо по-далече от края на всеки път?
***
Спри за миг! Погледни какъв ден! Вкуси го с устни, с дъх, с пори на кожата! Напоен със слънчев сок като кехлибарен, прозрачен грозд… Големият ден е малък само за тебе, който все бързаш.
***
Всичко е спряло под това пепелно небе. Само времето тече независимо от зноя и сушата – единствената река, която никога не пресъхва на тая планета.
***
Цял живот копнеем за един-единствен миг. А щом ни връхлети, все сме недорасли до него, за да го посрещнем. И все го изтърваме.
***
Ехото от мъртвите сгради ви придружаваше, искаше да ви напомни за краткотрайността и уязвимостта на живота. Но вие не долавяхте предупреждението.
***
Ръката ти бе силна и настойчива. Превърна ме в послушно момиченце. Трябваше да внимавам да не ти дам да разбереш какво надмощие има твоята ръка върху мене.
***
Целуваше косите, лицето, врата ми, повтаряйки името ми. Сякаш искаше да го впиеш в себе си заедно с целувките завинаги, да не го забравиш, то да заечи със самия трепет вътре в тебе през дългите години, които ни очакваха неизвестни и вече предопределени. Раздялата смътно присъстваше още от първата ни среща.
***
Аз, най-жизнерадостната и упорита между връстниците си, бях потънала в безизходна тъга. Собствената ми шега се обърна срещу мен. Това незапланувано чувство ме караше да се ядосвам на себе си и ме отчуждаваше от самата мене.
***
Готов да отложи всяка радост, защото бърза! – си помислям.
Такъв ли си ме запомнила? – питаш с поглед.
Все припрян, все запъхтян! – отвръщам мълком.
***
Срещата с първата любов ни изправя пред собствения образ, който все ни се изплъзва!
***
И пак една бучка задавя гърлото ми. Поглеждаш ме крадешком. Търсиш по загорялата ми кожа отраженията на моите дни, които минават далече от теб, може би еднакви с твоите по една голяма празнота.
***
Рамо до рамо седим. Няма нищо по-далечно на света от тия две близки рамене, които някога се топяха едно до друго.
***
Ние сме държали в шепите си целия свят, но не сме разбрали това.
***
Дали ние с тебе отдавна не сме спрели? Може би времето ни е задминало. Може би тъпчем на едно място, а си мислим, че продължаваме напред. Дали не вървим по инерция, а вътрешно сме вече неподвижни?
***
Блъсна вратата. Очите ти претърсиха стаята. Бе пуста. Няма да се заличи от паметта ми тая пустота. Сякаш отвори врата към бъдещето си. Това те очакваше занапред.
***
Едно малко отклонение от пътя ни срещна. А дали целият ни живот, не е бил едно отклонение?
***
Ние в пълния си, истински облик съществуваме само в очите на старата си любов. Нашата младост и зрелост, нашето цялостно развитие е само там, в очите на неосъществената ни любов.
***
Срещата с прежна, непостигната любов е най-силното преживяване за зрелия човек, не като приключение на чувството, а като откритие: това е среща със самия себе си, със своята убягваща същност, с най-хубавото от себе си – с неосъщественото…
***
И двамата се опасяваме от мълчанието. Не по-малко се опасяваме и от думите. Знаем ли накъде могат да ни отведат? В разговора едва пристъпваме сякаш внимаваме да не хлътнем в цепнатина на развалини. Зад всеки завой се задават спомени и ние нащрек се пазим от сблъсък с тях. А най-опасни са спомените за неосъществените възможности, за пропуснатото.
***
Нищо да нямаш… Младостта е повече от всичко! Но когато сме млади, не знаем това.
***
Някога бе рано. Сега е късно. Винаги сме били длъжни на някого или на нещо. Когато избирахме, все предпочитахме да пренебрегваме себе си.
***
Защо ме гледате, съседи и състуденти, като аномалия? Толкова ли е странно да бъда човек, а не предмет?
***
Защото в паметта има винаги тъга по загубеното. А тъгата е поезия.
***
Ръцете ти са настояще, а мислите – бъдеще. Прегърната от настоящето, се мъча да проникна в бъдещето.
***
Не се опитвай да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си. Какво от това, че съм противоречие?
***
Твоята любов ми е нужна, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
***
Не се страхувай от риска, страхувай се от сигурността! Хора, не се оставяйте да влезете в клопка! Само любовта крие нещо обещаващо. Искам да задържа неудържимото. Любовта ме учи да се усмихвам на болката си.
***
Бяхме обяздили два противоположни вятъра и препуснали в две обратни посоки. И все пак, макар и с огромни заобиколки, макар и със зигзаги, ние бяхме вървели през годините един към друг. Неотменно един към друг. За да се срещнем тъкмо в тоя ден. В тоя зрял летен ден, събрал всички ни дни, минали и идни, пропуснати и неосъществени.
***
Усещам как те прекосява нещо твърде бързо и всеобхватно, за да бъде мисъл: Втори път губя тази жена, тъкмо разбрах, че тя е всичко за мене.
Изгубих всичко.
През мене се стрелва:
Ето кого бях търсила и чакала цял живот. Занапред какво ще чакам?
***
Най-голямата лъжа, натрапена на човека, това е да мами любовта. Да лежиш до рамо, а да копнееш за друго. Да целуваш със затворени очи, в които пари отражението на друг образ. Да лъже мълчанието ти повече от думите.
Само една любов признавам на този свят – да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание.
Не мога да понасям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост.
Жадувам за едновременно прострени едни към други ръце, които искат не да вземат, а щедро да дават.
"В живота са повторими само напразните усилия да се върне пропуснатото."