В дъжда

В дъжда се плаче най-истински и неудържимо.

Може би този път ще успее да вземе със себе си 

тежките нощи, увиснали над мрака отвътре -

натежали от неизказани истини.

Малко закъснели, малко ненавременни -

попаднали в пропастта помежду ни, която сами изкопахме.

От страх да не би да ни хареса да сме щастливи,

да не би да дадем живот на самотните си души.

На ограбената си младост, 

все бързаща към новото, неизвестното. 

Пропускаща миговете покрай себе си,

като че ли ще се върнат обратно.

А когато вали, всичко те изпълва.

С тежестта на спомените, стичащи се по прозорците, 

в които са нашите откъснати отражения.

Чуваш ли дъжда, когато се излива нощем?

Онзи трепет е още жив.

А докато го има - значи има смисъл.

Да заспиваш, 

да се будиш,

да живееш.

Прегръщайки мечтите си, 

заспивайки в обятията на неизживяното,

на изплаканото.