Винаги ни хваща неподготвени. Когато и да дойде, все няма да сме готови за нея, все ще въздишаме по отминалото (лято).
Връхлита ни и ни помита. С особеното си съвършенство и примамливи цветове – на пръв поглед топли, изтънчени.
Подканва ни в своята стихия. Някак измамно, но не съвсем. Ето я – мога да я видя, почти да я докосна дори. И едва когато успее да ни завърти в своя вихър, едва когато вече ни е подчинила, и е станало тихо.
Красивите цветове по листата започват да капят, последните знойни дни си заминават. Все по-рядко успяват да те погалят топлите слънчеви лъчи, хармонията отстъпва пред хаоса, опулил широко очи.
Става студено, безцветно и непрозрачно. Дните са къси, а нощите все по-беззначни. Така прави ТЯ: тръгва си по същия начин, по който е дошла – неочаквано и покосяващо, разграбващо дори.
А след нея, след нея не остава нищо. Един изгубен стремеж – желание гниещо. Само бездната, голите клони на дърветата, и безкрайните безсъници, увиснали на въжетата.
След нея остава липсата. Че е била, а вече се е загубила. Че си я държал, но повече няма да я видиш. Че не си съзнал какво е без нея да се будиш.
И осъзнаваш едно – че колкото и да си свикнал да се сбогуваш с промените (на сезоните), с хората, с лятото, дойде ли Тя – никога няма да си готов.
Нито да я овладееш, когато те връхлети, нито да я преживееш, когато безвъзвратно отлети.
О, есен, твоето име е Жена.
След теб остава само вакуум, битие без жар и цвят. Живот в аквариум, без признаци на хабитат.
Comments