Заседнали в съществуването

В смеха ли се задавихме?

Белязан с грозен фалш,

погребваше зад себе си грешките.

Брътвеше странни слова -

онези мъртвешките.

Изглеждаше страшен, прокобен,

а се оказа просто дълбоко заровен.

Неверен, изстрадал,

от лицемерие дълго бе се разпадал.

   В сълзи ли се удавихме?

Потискани дълбоко,

като ледени висулки се откъсваха

и режеха надълбоко -

от безнадеждност как само пресъхваха жестоко.

Неотдавна преди горещи се стичаха,

а сега на тлееща жар заприличаха.

Изморени да бъдат нежелани и крити,

поддадоха ... и бяха неизменно изтрити.

   Себе си ли предадохме?

Тръгнали нанякъде,

достигнали дълбини непонятни.

Движехме се смътни, безплътни.

Страх смрази телата

и не докоснахме дъното с пръстите на краката си,

а хвърлихме като котва душата си.

Лед скова цялото ни същество,

но какво послание без друго носи то,

при съществуването на цяло едно обезобразено общество?

Не плуваме нагоре, не спорим, не говорим.

Покорно кимаме и разтваряме устните си в усмивка,

вече придобила формата на естествена отливка.

А с това, че не е красива, отдавна спряхме да се борим.

Какво не намерихме - силите или волята?

В какво се задълбочихме - в болката или в неволята?

От безпомощност ръце в пространството разгръщаме

и безропотно наблюдаваме как в бездушници се превръщаме.