Метаморфози и симбиози

– Нямам много време,

но искам цялото да го прекарам с теб. – 

Тъй ми рече гъсеничката

в своя пъстър, пръв куплет.

– Къде се е видяло гъсеница 

със човек да се сприятели?

– О, приятелю, кажи ми 

страх те е да не те полази ли?

– Не ги обичам аз, 

пълзящи и грозни са влечуги.

– Но защо тогава наблюдаваш във захлас

онези приказни далечни пеперуди?

Слушай ме сега за малко,

недей да ме прекъсваш, просто замълчи!

Мой незнаещ самохвалко –

всичко има две страни.

Запознах се с нея 

в един мрачен и дъждовен ден.

От радост щях да полудея,

а тя продума плахо: “Моля те, бъди добър със мен”.

Цял живот, разказа ми,

била самотна и обиждана, горката.

Подигравали я децата и пищели,

щом я виждали да приближава пълзешката.

Цял живот и сякаш цяла вечност

мечтаела с някого да споделя и нощта и зората.

– За нечия безвъзмездна чистота и сърдечност,

бих си жертвала дори крилата.

Така се молех всяка нощ и всеки ден,

преди да се превърна в пеперуда

да си имам вече някого до мен...

Но това отключи моята почуда:

– Защо говориш сякаш си неизлечимо болна?

Чака те живот на пеперуда,

не бъди тъй мрачна, недоволна.

– Бързам, човеко, ти нима не си чул?

Не знаеш, че всяка гъсеница се затваря в пашкул?

Ами ако не стана никога от този сън непробуден?

Колко струва живот без любов

в този свят забързан и чуден?

Сега разбирай, приятелю, че нейният живот е обречен.

Не мога да дам диагноза, но не виждаш ли? 

И той не е вечен.

А нашият свят има нужда и от гъсеници, 

както и от метаморфоза. Какво ще кажеш сега –

не е ли това една красива симбиоза?

Между човека, съзнанието, 

разбиранията ни за красотата… отчаянието.

Боли ме, че късно познах

тази история гъсенича.

Но помни, че от всичко

умът най-силно привлича. 

А моята гъсеница, знаеш ли, 

оставих в дълбок, дълбок сън. 

Ще се събуди ли, питам,

за да отлети смело навън?

Мечтаеше си само 

някой истински да я цени.

И не със своя полет тя да се изгуби,

а от любов високо да се извиси.