Има дни, целите изпълнени в спомени. Напомняния.
Нечий смях. Нечия усмивка. Аромат. Онази песен. Атмосферата. Това място. Нашето място...
Всичко пропито с минало време. Какво усещаш на тези места? Усмихваш ли се? Натъжаваш ли се? Колко време е нужно на съзнанието ти да се върне отново при теб?
Успя ли да намериш сърцето си… още го търсиш.
Моля те, не го търси. То си е само твое и знае пътя по-добре от теб. Само̀ ще те намери, защото не се е изгубило. Знаеш го, нали? Излязло е на една много дълга разходка, за да опознае себе си по-добре. И теб.
Пътувай. Откривай. Учи се. Излез от зоната си на комфорт.
Понякога ще се разкъсваш на хиляди посоки, без да знаеш коя е твоята. Ще изглеждат толкова еднакви, а в същото време неизменно различни. Няма правилна и грешна – всички те ще те отведат някъде, откъдето ще си струва да минеш. Може би няма да останеш задълго, но не е ли в това целият смисъл? Когато пътуваме на десетки или стотици места по света, ние не възнамеряваме да останем задълго или завинаги на всяко едно от тях. Но искаме да ги видим, да попием от тяхната красота и индивидуалност. И все пак пътуваме… все пак опознаваме. Разширяваме светогледа си.
Разбираш ли?
Остави сърцето си да пътува. Не се страхувай да пуснеш ръката му, освободи го. Сега може и да не ми вярваш, но ти обещавам, че само така ще се слеете в хармонията, от която имаш нужда в живота си. Защото колкото повече се опитваш да предпазиш сърцето си да не му се случи нищо лошо, толкова повече го ограбваш от всичко останало.
Сърцето може да понесе почти всичко. Но възпирайки го, го лишаваме от всички неопределености, които понякога преминават толкова бързо през нас, че от страх не им позволяваме да ни се случат. А могат да бъдат толкова красиви…
Припомняй си понякога да се усмихваш… още повече. Защото всеки един ден, в който отваряш очи, за да усетиш допира на слънчевите лъчи, е дар и привилегия, които не са за изпускане.
Улови мига и не се страхувай. Всичко ще бъде наред.
Но още по-важното... не слушай мен, слушай сърцето си.
