В последно време все повече се замислям за хората, които са се превърнали в не просто част от живота ми, а част от мен. Нося ги навсякъде със себе си. Не са много на брой, но са всичко, което имам. И благодарение на тях аз имам всичко.
И знаете ли, дори да не го осъзнаваме, има хора, които ще са винаги неизменно свързани с нас. Всеки си има този някой. Някой, който ни носи в мислите си, когато не предполагаме. Някой, който води битките заедно с нас; който преминава през болка, която не му принадлежи. Някой, който ни издърпва за протегната ръка, точно преди краката ни да докоснат дъното на океана. Някой, който да ни дава сила, когато най-много имаме нужда от нея; когато най-силно го отричаме. Сигурна съм, че в определени моменти можете да го усетите, дори когато е много тихо. Моментите, в които нещо ви кара да станете от леглото, да стъпите на краката си, да направите онова, което сте отлагали толкова дълго време… Да проходите отново. Да прогледнете отново.
Има хора, които винаги ще ни дават сили по най-изключителния начин: без нашата ясна представа.
