Понякога чувам детска песен да звучи,
но около мен е тъмно, късно, сама съм – има ли кой да ме смути?
Понякога изпитвам тръпки: парят, цяла ме побиват.
Сякаш мънички ръчички ме теглят, бавно ме изпиват.
Понякога сковавам се цялата от страх:
какво направих – прекалено дълго ли носих на гърба си грях?
Понякога, когато съм в покой, усещам пулса бясно да препуска:
защо тези бесове ме гонят, защо срещу мене той се спуска?
Понякога боли ме, сякаш рана в мене зее,
и не мога да успокоя детето в мен – то неспирно плаче и милее.
Понякога подскачам, боря се и ужасявам се безгласно.
Но това, че от съня излизам, и от реалността е по-ужасно.
А песента, която чувах от празната съседна стая,
толкова е чужда, че не мога да позная.
Искам само да я заглуша, но как – аз не зная… не зная.
Yorumlar