Казали сме: край и точка.
Разделени.
Но защо се срещаме
в сънищата още –
споделени?
Повярвали сме. За добро е –
нашето сбогуване.
И дано сме прави.
Очите стискаме, за да не бленуваме.
Уви. Съдбата пак решила е да ни изпревари.
Случайна среща. Страх...
Пореден крах в историята наша.
От толкова умуване,
не знаем как да се погледнем.
Не прегръдка, а ръкуване.
Утеха ли? Не, самобичуване.
Отминаваме с тела в гореща пот облени,
Смеем се насила, заровили лица във длани.
Оттогава търся аз рецепта за забрава.
Минаха години,
търсенето още продължава… Биана Гунчева
Comments