Цвете ли е тя, или лъжа?
Да раздава стръкчета от своята душа.
Казват, че живяла в градина отвъд безкрайността,
ала пожар застигнал я и изпепелил цялата ѝ красота.
Толкова била нещастна и ограбена една,
че от болка превърнала във нощ деня.
Оттогава градината ѝ нямала ни цвят, ни душа,
а тя раздавала последните си стръкчета, просто ей така.
Пепел била покрила и земята, и плътта,
а тя събирала овъглените си стъбълца.
Чудели се хората – истинска история ли е това?
Че на кой са му притрябвали останки от прахта?
Вярно, казват, красива е била,
но вече в нея няма нищо – само празнота.
След време позабравили за нея, и за пепелта,
и тя останала най-самичка на света.
Изпод руините ѝ останала роза, червена и само една,
но тя я пазила – единствен цвят за любовта.
Минали години, все така в самота.
Сивотата позатрупала и розата, и мечтата ѝ за топлота.
Ала появила се любов – без да търси и да иска нищо тя.
Взела розата – без цвят, без руменина.
Страх сковал злочестата градина във нощта –
ограбена и от живот, и от светлина.
Но любовта – истинска и сляпа за вида,
влюбила се в розата още на мига:
– Толкова ранима и красива си била!
Ще те обичам такава, ще ти върна твойта пъстрота!
Ах, толкова те търсих, а ти си се скрила едва.
Единствена в света със свойта красота...
Comentários