Стръкчета душа

Цвете ли е тя, или лъжа? 

Да раздава стръкчета от своята душа. 

Казват, че живяла в градина отвъд безкрайността,

ала пожар застигнал я и изпепелил цялата ѝ красота. 

Толкова била нещастна и ограбена една, 

че от болка превърнала във нощ деня. 

Оттогава градината ѝ нямала ни цвят, ни душа,

а тя раздавала последните си стръкчета, просто ей така. 

Пепел била покрила и земята, и плътта,

а тя събирала овъглените си стъбълца.

Чудели се хората – истинска история ли е това? 

Че на кой са му притрябвали останки от прахта?

Вярно, казват, красива е била,

но вече в нея няма нищо – само празнота. 

След време позабравили за нея, и за пепелта,

и тя останала най-самичка на света.

Изпод руините ѝ останала роза, червена и само една,

но тя я пазила – единствен цвят за любовта. 

Минали години, все така в самота.

Сивотата позатрупала и розата, и мечтата ѝ за топлота.

Ала появила се любов – без да търси и да иска нищо тя. 

Взела розата – без цвят, без руменина. 

Страх сковал злочестата градина във нощта –

ограбена и от живот, и от светлина.

Но любовта – истинска и сляпа за вида,

влюбила се в розата още на мига:

– Толкова ранима и красива си била!

Ще те обичам такава, ще ти върна твойта пъстрота!

Ах, толкова те търсих, а ти си се скрила едва.

Единствена в света със свойта красота...