Има хора, които не виждаш с години, но споменът за тях никога не избледнява. Усещането за тях никога не отслабва – напротив, чувстваш ги по-близо от всичко останало, до което се докосваш ежедневно.
Има чувства, които се опитваш да заровиш в дъното на душата си, да ги погребеш, да се отречеш от тях. Но те винаги заемат мястото, най-близко до сърцето ти. То си е само тяхно. Има място за още чувства, за още любов, за още от всичко, но те няма да отстъпят своето пред нито едно чувство, което да се настани над тях. Те са твоят незаменим спътник в живота.
Има думи, които толкова дълго си събирал и премислял, толкова старателно си подреждал в съзнанието си, толкова пъти си ги повтарял наум, а когато настъпи мигът да ги изречеш – изчезват до една. Освобождават те от присъствието си, търсиш ги, но не ги намираш. Избягали далеч – къде от уплаха, от притеснение, от пренатрупване. Толкова прилежни са непотребни и никому смилаеми. Красотата им е, когато се изпарят до една, и оставят очите да говорят от тяхно име.
Има хора, които единствени имат силата да предизвикат всичко това у теб. Ще си мислиш, че са ти били нужни месеци и години, за да го осъзнаеш, но в един миг… само в един миг, ще разбереш, че вътре в себе си, ти всъщност си го усетил от самото начало. От първия досег, първия поглед и първия споделен момент. Това е онзи усет, и онази мисъл, които са преминали само веднъж и то толкова мигновено, че не си могъл да го изловиш на момента. Трябва да измине време, трябва да прекосиш кални пътища, трябва да усетиш и другото – преходното; и когато се върнеш в началото, ще се усмихнеш, защото си знаел. Знаел си го още тогава, но не си му повярвал.
Това са хората, с които времето и пространството никога няма да те разделят. Това са хората, с които си неизменно свързан.
Дали това са сродните ни души? Може би.
Но знам едно – те ще те променят завинаги. Не можеш да скъсаш връзката. Не можеш да избягаш от съдбата си.
Това съдбата ли е?
Прегърни я. И не я пускай никога.
Comments