За последно, но дали

Има хора, които няма нужда да изгубиш, за да оцениш. Аз не бях от тях.

Бях в ръцете ти и исках да ти предложа света си. Да споделя всичко с теб. Не само в този живот, но и във всеки следващ. Гледах те, и виждах в очите ти лицата на нашите неродени деца. Никога не ти го казах.

Какво ме спираше? Защо ме спираше? 

Сега сме разделени от всички думи, които никога не изрекохме. От страха, че всяка следваща среща може да е последната. От неизживените желания и ограбени години. От болката, че всяка раздяла все повече ни приближава един към друг, вместо да ни откъсва. От самотата, която като тумор обхвана с метастази целите ни тела.

От осъзнаването, че това, което ни разделя, ни дърпа с всичка сила все повече един към друг, а ние се противим в обратната посока. Няма такова нещо като последна среща. Няма как да си кажем “сбогом”. Няма как след тази прегръдка никога да не последва нова, по-силна, по-дълга. Да е последна. 

Ако не в този живот, ще се намерим в другия. Ако не в тези ограбени тела, ще се слеем в друго, в ново тяло. Единственото, което остава на натежалите ни от болка сърца, е да продължат да съществуват. Защото тази обич е повече от всичко. И ние ще я пренесъм отвъд пределите на онова, което сме познавали досега.