Докато стоя в един безлюден парк, в един изключително (и необичайно) топъл и слънчев ден, си мисля колко безрадостно изглежда паркът, лишен от детска глъч. Единствените звуци са от песните на птиците, които остават нечути, несподелени... Няма дечица с велосипеди, не се чуват малките им стъпчици по пътечките, не се чува някой да проплаче, защото си е обелил коляното, докато тича насам-натам. Няма. Аз и птиците сме само. Те чуруликат, аз си стоя, замислила съм се нещо. А така ми става мило на сърцето, като има дечица наоколо, толкова неопетнени и непринудени, извор на най-чистото щастие. Карат ме да се усмихвам, пълнят ми душата. Задавам си въпроса красив ли е един парк през пролетта, когато хората остават слепи да го видят? Кой ще чуе всички тези песни, които птиците са дошли да споделят с нас? И къде са всички?
И тогава виждам една жена да сяда на пейката срещу мен. Разхожда си кучето жената. Обикновено не би ми направило впечатление, но дали защото стоеше срещу мен, а и нямаше много какво друго да гледам, или просто езикът на тялото й като че ли говореше нещо, но нещо в тази жена ме впечатли. Сякаш нетърпеливо се оглеждаше в различни посоки, в трепетно очакване. Нали знаете, онази искра в погледа... знаете, как да не знаете.
"Ей, голяма съм мечтателка", мисля си. Все ми се иска да има повече зад привидното, повече зад онова, което реалността ни предлага, но уви, понякога това, което виждаме, е всичко и няма красиви и скрити послания.
Друг път обаче има.
Загледах се аз, след това започнах нещо да си пиша, а по едно време въпросната жена стана и с решителна крачка тръгна нанякъде. И аз нали вече я направих главна героиня в моя филм, веднага си го интерпретирах, по мечтателски. Походката й казваше "Какво стоя и чакам, кого чакам изобщо? Я, да си ходя." Жената отмина и остана някъде зад гърба ми.
Тогава се зададе някакъв човек, видях го с периферното си зрение, докато си драсках, защото вървеше насреща ми. И той с куче.
"Страшен парк съм уцелила, няма деца, няма игри, само за разходка на кучета го използват явно хората."
Станах да си ходя, че доста ме напече слънцето, а и английското време е непредвидимо, може и да ме залее някой порой след малко. То всичко стана доста по-бързо, отколкото, както ви го описвам сега.
Тръгнах в посоката, в която тръгна и жената, и виждам, че е още в парка, забавила решителната си крачка и сякаш чака да я забележат. После помаха нервно с ръка, очевидно на онзи мъж с кучето. И спря. Чакаше него. Тя през цялото време явно него е чакала.
Какво ли не бих дала, за да виждам всеки ден по лицата на хората тази усмивка, която видях на нейното лице, леко глуповата, леко тийнейджърска, по детски непринудена.
И си помислих, че все някой споделя песните на птиците, те със своята магия са успели да зарадват две души, да им пресекат пътищата за пореден път. И преди са се виждали. Тук, в този парк. И си знаят, че пак ще се видят. Дали заради магията на пролетта, но ето: ако единият беше закъснял с няколко минути, а другият подранил, или обратното, нямаше да се засекат. Поне не днес. А те са го искали и, тайно или явно, са се надявали това да се случи.
Хубаво е, че се случва. Поне за миг да изпиташ това чувство, да те зарадват случайностите и малките неща от живота. Малки, но големи. Тя, красотата, именно в тях се е скрила.
Изведнъж този парк ми се стори по-приветлив и по-завладяващ. Място, където може да се случи нещо приказно, като от детските приказки.
Усмихнах се и продължих. Зад гърба си чух радостен смях и мъжки и женски глас, преплетени в сладостно приветстване.
Хубаво нещо е животът, мисля си, стига да имаме очи да го видим.
Биана Гунчева
Comentarios