На прощаване

Отговорите ще откриете в тишината.

Тишината в онзи момент, в който очите се срещат, преди прощалната прегръдка. 

Онази сълза, която стои на ъгълчето на окото, и не смее да се търкулне преди заминаващият влак да се е отдалечил достатъчно.

Сълзата, която после се излива в реки, които досега са напирали зад дигите, точно преди да ги скъсат.

Мълчанието, което идва с болката. Спомените. Крехката усмивка, изпълнена с обич и носталгия.

Тогава е тихо. Думите се изгубват сред възприятията.

И тогава разбираш – в онези моменти не ти трябват думи. Само тя – прегръдката, улавяща в себе си всичко истинско в живота. Ей така, без излишни думи.

… В моментите, когато се прощаваме с любимите си хора, без значение за колко време - тогава е тихо. Струва ти се, че става и много, много тъмно. Но дори тогава онази топла прегръдка за “сбогом” успява да ти върне светлината. Последна, до следващия път. 

Биана Гунчева